Изконната природа на човека е добродетелна, но това съвсем не означава, че човекът е ангел, който не умее да върши нищо друго, освен добрини: това означава само, че доброто е в хармония с изначалната му природа, и че той следователно е в състояние да го възприеме и да го върши с такава лекота, с каквато полита птицата, след като бъде освободена от оковите и тежестите, които я дърпат към земята. Според Исляма правилният подход изисква най-напред да бъдат строшени веригите и отстранени тежестите. Ако, след като това бъде направено, човекът остане вкопчен в земята и не се въздигне над нея, то тогава на него се гледа като на болен и се полагат усилия за облекчаване на състоянието му и търсене на лек за заболяването му.
Ислямът никога не издава присъда над някого, с която да го отстрани от обществото, освен ако този човек не представлява опасност за останалите хора.
Ето това са рамките, в които Ислямът се бори срещу престъпленията. Той допуска, че поначало всеки би желал да живее достойно и честно, да разчита на придобитото чрез труда и усилията си, т.е. да не гради живота си върху кражбата.
А кое е онова, което подтиква човека към кражба? Дали това, че не намира начини и средства, чрез които да осигурява прехраната си? Ако е така, то тогава нека бъдат удовлетворени потребностите му, нека бъде улеснен животът му!
Последното обаче е задължение на обществото. Затова, ако обществото прояви нехайство към задължението си и принуди индивида да прибегне към кражба, то тогава отговорността за престъплението пада върху проявилото небрежност общество, а не върху погубилия нравствеността си индивид.
Но ако потребностите на индивида бъдат задоволени и след това той посегне към чужда собственост, то тогава, преди да бъде наложено наказание, положението му трябва да бъде внимателно проучено. Възможно е да се установи, че в душата му все пак има някаква частица добрина. Забавянето на наказанието е едно от изискванията на религията. В потвърждение на това Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) дари е казал: “По-добре е имамът да сгреши, когато прощава, отколкото да сгреши, когато наказва.”
И ако, след като бъде разгледано състоянието на личността, стане ясно, че изконната й природа е вече затънала в поквара и човекът се е превърнал в източник на агресивно поведение към средата, която му е дала убежище и закрила; че на нейното внимание и загриженост той отвръща, омърсявайки чистота й и нарушавайки реда и спокойствието в нея – след всичко това никой няма правото да порицава обществото, че ще ограничи агресивното поведение на един от членовете си и ще строши оръжието, с което той причинява страдание и болка на околните.
Свещения Коран окачествява кражбата – извършителят на която без съмнение заслужава да загуби ръката си – като угнетяване и ощетяване на хората. Но въпреки това за крадеца, който е изтърпял своето наказание, Всевишния повелява: А който се разкае и поправи, след като угнети, Аллах ще приеме разкаянието му. Аллах е всеопрощаващ, милосърден. /Сура Трапезата (Ал-Ма:’ида): 39/
Целта на наказанието, което Ислямът постановява за престъпника, е да предпази общността, в която властвуват справедливостта и благочестието, от жестокостта на един от членовете й, който отвръща на справедливостта с несправедливост и на благочестието с безчестие.

Това е пример, който привеждаме, за да покажем, че наказанията, които Ислямът предвижда за престъпленията, не са въведени, за да бъде наложена добродетелта насила и по този начин да бъдат принудени хората да поемат по пътя на добрината.
Според Исляма най-добрият път към сърцето на човека е пътят на словото, което пробужда съкровените копнежи на душата за духовно величие и съвършенство, а също и желанието й да се завърне при Аллах, нейния върховен Творец. Словото трябва да бъде подплатено със силата на любовта и убеждението, то трябва да привързва човека към високите добродетели, които пък са естествено следствие от изконните стремления на душата му.
Трябва да се държи сметка и за условията на средата, в която човек живее, за да могат и те да спомогнат за съзряването на добрите му качества и заложби.
Разбира се, няма нищо осъдително в това, да бъдат отделени настрана напълно безполезните готованци и паразити. В този смисъл обществото прилича на една огромна нива, в която, за да бъде осигурен растежа на основните култури, е необходимо да бъдат отстранени голяма част от плевелите и тревите.
Въпросът за опазване благото на човечеството е от изключителна важност. Поради това не съществуват никакви основания да се отхвърлят наказанията, които Ислямът е утвърдил, след като са били въведени много преди появата на Корана – още в Тората. Това са наказания, които се смятат за част от законите на всички небесни религии.